На баба.

В сукман и риза бяла,
седиш до мен, о бабичко Шехерезада!
Нова приказка подхващаш ти -
отвеждаш ме във приказни зари...

На приказките ти не се засищам аз.
Тях няма ги във книгите.
Реди ги само твоят глас.
О, бабичко любима!

Недей си тръгва още у дома си!
С теб всичко е така красиво!
Изпълнено с живот и топлината .
Още приказки кажи ми!

След толкова години, бабо,
на твоя гроб поседнах аз.
Погледнах твойта снимка -
разплаках се със глас!

Очите топли и чертите строги -
същите на снимката видях.
В момента тъжен аз разбрах -
най-приказката стара.

Тя обич е дълбока и добра -
така красива!
Усещам я, о бабо, и сега.
Благодаря ти, че те имах...

Някъде

Някъде, някъде...
Тя живее сама.
С книгите свързана -
вярваща във вечността.
Книгите стари другари й бяха.
Вярваше във чудеса!
Книга след книга четеше -
утеха намираше тя.

Някъде, някъде...
Вперила поглед
в екрана светлик.
Книги четеше...

Чакаше тя своя миг.

На себе си приятел или враг

Къде си връх?
Къде изчезна и небето?
Стремях се с жар гореща.
Останах кална, жадна и с немощ,
и сякаш се изсулих от стремежа.

И сякаш заобичах аз тъгата,
и сякаш сам-сама желаех да остана.
Направих всичко, що във всъщност не желая,
и във сълзи си облях душата.

А някой каза ми - приятел или враг,
на себе си желаеш да останеш?
Врагът във други търсех, но защо,
нещастието ме обгръща, не престава?

Защо наместо аз ръцете да протегна,
към небеса, към добротата си човешка.
Продължавам да се вкопчвам във тъгата,
продължавам да съм враг на мен самата.

Ти ме обичаш

Ти ме обичаш - сърцето ликува -
щом във твоята ласка се сгрее.
Ти ме обичаш - душата жадува -
копнее, милее за още.

Ти ме обичаш... Но ето когато,
от своята ласка ме пуснеш.
Тогава дълбоко, дълбоко в душата,
съмнение в мене се спуска.

Ти ме обичаш. Но твоите мисли,
са толкова, толкова скрити.
Единствено туй бих могла
да разкрия, единствено него усещам.

Но продължавам. Пред себе си даже,
не искам, и не си признавам.
И аз те обичам. Но може ли тази
любов да поеме тъгата?

Тъгата, която веднага ме връща
в празно, мъчително бдение.
Бих ли могла със теб да се свържа,
и кое обичам във тебе?

Разумът ли беше мой другар тогава?
Ти добър другар - не беше.
Чувството ли ми го каза -
спри - до тука беше?

Нямаш такава обич голяма -
пустотата да обеме.
Да я превърне от бреме голямо,
в бяла, разтворена нежност.

Ти ме обичаш. И без да го казваш -
чувства, долавя сърцето.
Но пуста, пуста остава душата -
няма приятел във тебе.

Тръгвам си тъжна, но вече узнала,
туй, що моят глас шепне:
Послушай душата - тя е безкрайна.
Твоята търсена тайна, във теб е.

А душата прошепва: аз ще загина,
ще съхна самотна във тебе.
Ще съхнеш и ти в самота,
догде ме изгубиш.
Другар намери ми, другар и на тебе.

Връх

Всичко беше сняг. Нагоре, надолу. В небето, в долината.
Тя вървя. Не спря. И стигна желания връх.
Но каква изненада! Там на върха, също покрит със сняг, я очакваше нещо друго. Така различно от катеренето и желанието да достигнеш върха.
Там на върха, тя видя друг свят. Съвсем друг. Прозрачно-сини върхове, изпълваха погледа й до безкрай. Не можеше да ги обхване, гледаше през тях!
За първи път изкачи този връх. За първи път изобщо изкачи връх!

И там, тогава, гледайки през сините шапки на по-ниските върхове, тя докосна небето.

Подарък скъп

Ухаен, мокър, тих площад.
Сама съм, но не съм самотна.
Вдишвам свежест от дъжда,
и подслон си търся.

С чашка мъничка с кафе,
под козирката спирам.
Среща ме усмивка на дете,
и за миг се взирам.

Радостта във тези мънички очи,
сякаш ме прегръща.
Питам го - кажи, дете,
какво в ръката криеш?

Протяга доверчиво то ръка,
отново се усмихва.
Личицето лъчезарно - заблестя,
- камъче в ръката имам.

Взе ми, за теб е - продължава то -
Нали е хубав?
О, мило мое същество -
взех камъка и го целунах...

Блян

Красива нощ...
Слабо осветено от луна небе,
чернеят ниски облаци,
а слаби малки светлинки,
за миг явяват се, нощта прегръщат.

Океанът черен и безкрай -
спокоен, вечен, и докрай самотен.
Нежен през деня, но през нощта -
страховит е, смътен...

О, град на мойте неочаквани мечти!
Към тебе непрестанно се завръщам!
Но само сънищата  посещаваш ти.
А най-накрай, във бляна си
се къпя.

Живот...Къде ли ще е краят?
Да сложа  край сама,
дали да не посмея?
Тъгувах и копнях. Щастлива бях.
А утре да замина в болести и страх?

Отмина дързостта на младостта.
Защо не още днес да скъсам
нишката, обвързваща ме със света,
по този начин да надмогна над смъртта.
Да не оставям да избира тя.

Прехласната пред Западния свят...
О, ... щастлива и безгрижна бях.
И времето не смятах, че ще отминава,
а в своето безгрижие ще си остава.

И без желание да зная,
какво е, то, което ще изтрая,
безстрашна - тръгвах
към каквото пожелая!

А себе си сега - не мога да позная -
вулкан от чувства, поваля ме -
понякога мечтая,
да имам бегъл спомен,
от предишните си дни,
за час покой - душата мълчалива да стои.

Копнеж, желания - и страх огромен.
И срам, но и кураж на нищо неподобен.
И обич, но и нужда, и чудо, и тъга бездомна.
Сълзи на щастие, но повече на мъка -
без нищичко да зная,
към какво е.

Петнайсет години. Бяха като сто. Много ми помогна. Оправих отношенията с майка си. Развалих тези със сестра си. Слушах те и ти вярвах безрезервно и безкритично.
Беше прекрасно да бъда с теб! Не можех да се заситя. Светът спираше, времето спираше и една изживяна минута с теб, беше равна на час. Обичах те. Получавах огромна подкрепа и обич. Обичаше ме и ти. Бяхме сродни души. Докато един ден ми стана нещо. Усетих, че имам вътре в мен много негативизъм. Беше в първия ти кабинет, помниш ли? Аз седях на дивана, а ти зад бюрото си, разположено напреки пред ъгъла. Гледах те и си мислих. Не съм това, което мислиш че съм. Усещам как у мен расте негативизма ми. Тогава реших. Щом си толкова добра, ще го изкарам навън този негативизъм, ще ти го покажа. Имам нужда да го изкарам. Може и да ми помогнеш. (Това беше колкото за оправдание.)
И оттам насам, всичко взе да се скапва. Постепенно. Ти ми каза, че ми даваш подкрепа, а аз я превръщам във зло. Така беше. И ми ставаше много зле от факта, че е така. Нищо обаче не можеше да се направи. Започна се: - Кога ще застанеш на страната на доброто? Прави по едно добро на ден, за да се чувстваш добре. - Какво добро да направя? - Измий площадката на стълбището.
Измих я и не се почувствах добре. Абсолютно задължение. От задължения се чувствам зле!
Започна се пак: - Ти можеш, но не искаш. Всеки дава на този свят, но не и ти. Ей това цвете даже дава. - Какво мога да дам аз? Нямам нищо! Не можеш да дадеш нищо. - Направи нещо за мъжа си. - Нали пера и готвя чат пат? - Не, за него нещо. Лично. Помисли за него. Една вафла ако щеш му занеси.
Край, не мога вече да се тормозя, добро и даване, години страдание, че не мога и години
натякване, че мога, че трябва.
Край. Има и бурени , нали? Не дават цвят, нито нещо красиво. Но някой ги е сътворил.


Е, аз съм бурен и ще си живея така. Ако искаш ме обичай, повече няма да рева, че губя обичта ти. Аз съм един бурен и точка. Ще си бъда бурен и точка. Няма да се тормозя, няма да се мъча да правя добро. И знаеш ли, човек трябва да живее над добро и зло! Писма ми да проповядваш навсякъде това добро, да се фукаш навсякъде как все правиш добри неща. Писна ми! Като го пиша сега това, усещам такъв гняв в тялото си, затрупан гняв към теб, към проповедите ти, и към проклетото ти желание да учиш всички как да живеят.  А , отказваш да ме лекуваш? Да си намеря друг лекар? Защо ме боли от това? О, боже, защо?
После караше мъжа ми да ме изостави. Охо! Тука не можа да познаеш. Съвсем свободно съм ти вече ВРАГ! Не те искам. Ни за лекар, ни за терапевт, ни за приятел.
Най-сетне облекчение и спокойствие.


А, засякохме се на йога. Нахлух по своя агресивен начин. Защо ми правиш физиономии? Не си ми вече никакъв учител! Приятелката ти ми каза "Здрасти", макар че нахлух така.

Go away! Махни се от мен!
Най- после, СВОБОДА!
Ти ме зароби, ама аз съм си крива. Позволих ти го. Добре, Д-р Петрова, приеми ме Д-р Петрова. Обичай ме Д-р Петрова. Беше като Господ за мен. Не можех да си врътна езика да ти говоря на "ти". Та ти беше върха, толкова нависоко, че само Бог знае колко.
Минаха почти пет години. Ни вест, ни кост от теб.
Докато не направи първия опит да умреш. Съдрах се от рев! Спасиха те, но се съдрах да плача!
О, милата ми... Но защо пак се опита да контролираш всичко? На 7 април. Само аз знам защо

на тази дата. Защото мислиш, че по празници, Бърза помощ не работи добре. Никой лекар или парамедик, не работи добре. Че си в тая заблуда, пак само аз знам. Какво да направя, оказа се, че те познавам по-добре от себе си. И така ли се мре? Гълташ хапчета без да ги броиш, и без

изобщо да знаеш колко бързо действат. Отиваш във високия блок, за да скочиш омаена, че омаена е по-лесно да се изтърколиш. Точно на излизане от асансьора на последния етаж, губиш съзнание. Защото мислиш, че знаеш всичко, не успя да умреш.
Слава богу!
Не знаех тогава, че ще се срещнем пак.
Колко хубаво, че се срещнахме! Ходихме да пием джин. Подобрява депресията. Пет годи след опита за самоубийство , каза че единственото ти желание е да умреш. И се молиш да стане по-скоро. ЗАЩО искаш да умираш? Крещя вътрешно аз. Но те питам спокойно. - Защото аз съм
жива рана. Отговаряш ти. Не е това причината и знам, че не е тази причината. Ти си рана отдавна. Как да ти кажа, че знам? Не намерих кураж. ПРОКЛЯТИЕ! Ако бях само успяла, щях да те спася! АГОНИЯ!
Колко малодушна бях. ОТВРАТ.

Казвам ти сега. Ти умря и искаше да умреш, защото още на младини беше взела решение, никога да не зависиш от мъж. Не го ревизира това решение. И , проклета да съм, само аз знаех, че причината е това решение. Не мъжа ти, че замина за Либия. Не, не. Ти отиде ли да го видиш там? Той не ти ли подновяваше паспорта всеки път?
Питах те, няма ли да отидете до Либия? Най-красивите звезди са над пустинята! - От България не мърдам. Каза ти. България нямаше да ти избяга. Но човекът, когото обичаш, искаше само едно, единствено нещо - за първи път да го последваш ти. Не събра кураж и това е. Твърде
много мисли. Какво ще бъде там. Как няма да можеш да излезеш сама и да видиш културата. Не ти дойде на ума, че можеш да се пъхнеш във фередже или бурка. Гледай колкото ти се иска.
Стой, колкото ти се иска, два месеца, повече. Но все знаеш, какво ще бъде. Не опитваш.
Накрая се разболя. Д-р Мирчев ли е причината? Донякъде. Донякъде.

О, не мога повече да пиша за това. Друг път ще продължа.
Можеш ли да си представиш, Нина ? Моя скъпа, обичана, Нина!
Стигнах по-далеч, отколкото би могла да очакваш.
Моя най-добра приятелко!
Само да спомена, каза ми, че хората те носят в себе си и е така. Болката, дали я предвиди? Донякъде. Слава богу, нямаш гроб, нямаше некролози.
Болеше ме дълго, три години, нямаше ден да не мисля за теб. И сега те виждам в някой друг.

Бих желала да беше избрала погребение. Щях да мога да идвам и да ти говоря. Без цветя. Никакви цветя.
Така говоря с баща си, на гроба му, и много, много ми олеква.

Да можеше да ме видиш, Нина! Няма да ме познаеш. Не ми повярва, когато след цяла нощ реване, реших, че това е само сянката ми. Ти ми каза, тогава колко ли трябва да е голямо доброто? Ужасен коментар. А уж вярваше в мен.

Друг ми помогна. Разтърси ме, може и да го знае.

Само да добавя, че само съм си мислела, че съм се променила. Отчайващ факт. Но няма да спра да се опитвам.

Дали това ще се запомни

Каква си ти? Кога ще спреш да бъдеш,
вечния бунтар, наострил нож?
Кога ще спреш -
омразните за теб съвети -
на друг на свой ред да дадеш?

Срамувай се! Противоборствата излишни,
в които хвърляш се, без мисъл и без ред!
Достатъчна ти е една-едничка дума,
да се запалиш като фойерверк.

Къде тогава е прочутата ти мъдрост,
във липса на която, лесно друг виниш?
В решенията чужди -
най-добре изобщо не се бъркай!
Какво е правото, на себе си което,
гледаш да дадеш?

Попаднала в среда в която те доведе,
най-чистия късмет!
Какво доказваш на врага си?
Че по-силен е от теб?

В агонията седмици и дни.
Си стой така, недей да я пропъждаш!
Недей да мислиш, и че ще те извини.
Нима за теб е първа?

Подкрепа тука не търси!
Ще се повтори всичко отначало!
Когато минат тези седмици и дни.
Когато виждаш всичко в бяло.

Проклятие или благословия -
е туй, че себе си виниш?
Едно е ясно - щом душата свива,
погрешен път е -
спри да го вървиш!

Конфронтация - защо, как, по какъв начин. Новите метоти на управление - Автономност.

Започнах една конфронтация, спонтанно, необмислено, но предварително пожелано. И тъй като по-рано или по-късно, мислите се превръщат в дела, така стана и днес.
Други предварителни мисли и желания, които "материализираха" днешното ми остро писмо, беше мисълта и желанието ми да дам урок на един човек.

Някакси в разговора, който се състоя,  се случиха и много  неща.
Най-напред се почуствах смазана от мисълта, че направих нещо, което не мога да поправя.
Обхвана ме страх. Помислих си, че тъкмо постигнах някакъв успех в отношенията си и   по-добра репутация, която желая, постъпих така, че отново ги сринах.

Никак не ми е за първи път да бъда агресивна и ненужно нападателна.
Това, което знам със сигурност е, че тази агресивност към хората ми носи само беди, угризения и едно много неприятно чувство, че нищо не мога да направя по този въпрос.

Относно Р. Р. на когото написах писмото.
Не го харесвам. Не харесвам начина по който се държи като заемащ  ранг в нужната, безспорно, йерархия.

Изслушах отново, този път съвсем внимателно, линка, който самият Р. P.  постна.
Експериментите, проведени за старите начини на управление - "моркова и тоягата".
Разбрах, че има решение. Такова, което оставя хората на тяхната вътрешна мотивация. Мотивацията, която не се базира на страха от "тоягата", нито на наградата от "моркова.
Експеримента, проведен в много страни и при съвсем различни култури, потвърждава  по категоричен начин, че този нов начин на управление, наречен Автономност дава в пъти повече по-големи резултати и напредък в работата на хората.
Оставени сами на себе си, болшинството от хората развиват вътрешна мотивация за това, което вършат. Постигат удовлетворение от работата си, което е възможно да не са имали изобщо преди това. Оставени на своята креативност и автономност, хората се освобождават от страха как ще бъдат оценени. В резултат, продуктивността нараства многократно повече и се раждат неочаквани и вълнуващи идеи. Разбрах, че по този начин са създадени много нови видове софтуеър. Някои от тях са на Google.

Автономността  освобождава хората от страха как ще бъдат оценени и тяхната мотивация сама води до желанието  работата да се свърши по най-добър начин.
Чувството за автономност, управлението от нов вид, много по-подходящ за съвременните условия на работа, прекратява така неприятната сервилност, която в името на оцеляването и страха от наказание, всеки е склонен да прояви в някакъв момент спрямо мениджърите.

Смятам, че правилата са нещо добро. Смазват машината. Някои мои наблюдения показват, че не само аз имам този страх от "тоягата", макар че не очаквам "морков", а единствено радостта от добре изпълнената задача, която съм поела, и чудесните взаимоотношения, които съм успяла да развия.

Връх

Всичко беше сняг. Нагоре и надолу. И в небето и в долината.
Тя вървеше без да спира. Колкото по-нагоре се изкачваше, сърцето й биеше по-силно, а въздухът й не достигаше.
Още един камънак. Говореше си. Трябва да успея! Този път искам да успея!
Плаши ме този връх. Дланите ми изтръпват. Камъните стават все по-стръмни. Какво е да покориш връх? Сега не мисли за това. Най-добре не мисли за нищо. Издрапай и този камък...

Достигна до езерото. То беше почти кръгло и прозрачно. Седна да го погледа и да отпочине.
В далечния му край плуваше някой. Смелчага, помисли си. Видя близко изворче и напълни вода в манерката си. Отпи, а водата преряза гърлото й. Беше ледена!
Додряма й се. Не бе спала през нощта. Вълнуваше се, че ще изкачва върха. Тревожеше се, дали ще изкачи върха. Не знаеше какво я очаква по пътя към върха.

Сега обаче бе спокойна. Още щом тръгна, бе спокойна. Сега чувстваше, че ще отиде до върха на планината. Щеше да го покори този връх!
Сепна се изведнъж. Какво означава да покориш връх? Нищо не покоряваш. Заключи тя. Само да стигна дотам. Само да не капна от умора точно под върха.
Ето, че огромните камъни свършиха и тя видя пред себе си тясна пътечка. Изправи се, но тялото й беше колебливо. Отказваше да пази равновесие. Застана така, права, на едно място. Почака малко и забравила страха, тръгна, почти изтича през тясната пътечка. Ето го! Стигнах! Радостно й беше! Най-после свърши!
Там планината се беше разширила. Нямаше камък, а трева.

Снегът се топеше от слънцето.
Изправи се и се огледа. Прозрачно-сини върхове, изпълниха очите й. Не можа да ги обхване, гледаше през тях!
Погледна надолу към пътя, който беше извървяла, за да се изкатери до върха. Внезапно разбра, че не иска да се върне оттам. Щеше да свие наляво или надясно! Билото беше широко! Ще
върви под билото, но не и назад!
Решила вече какво да прави, тя се обърна да погледа още малко прозрачните шапки на по-ниските върхове, и в този момент, повече като вятър, отколкото като усет, през тялото й премина нещо. А в главата й се мярна една мисъл. Ако изкачиш връх, каза си тя, не се връщаш обратно...

На моята скъпа Деси!

Ти беше малко бебче сладко.
Звездичка, пухчето на леля!
Растеше, гледахме те с мама, татко.
Ръчички вдигаше към мене!

Порасна - стана нежно цвете.
Бъбривка, умна, разсъдлива!
Изпълваше ме радост, топлина в сърцето.
Да те гушна, да заспиваш...

Сега те гледам...!
Вдъхновена! Устремена! Личност чудна!
Обогатявам се чрез тебе!
Обичта ми даже не достига!
Благословена съм!
И благославям тебе!

Желая да посрещам смело,
това което,
животът ще ми донесе.
Не без гордостта си,
Не и без смирение -
да срещам чудни светове.

Желая да остана вярна,
на своя оптимизъм към света!
Загадката му - не искам да открадна!
А да виждам всеки ден, с мечта.

Загадката на всеки, който срещаш.
Обогатяваш се,
и продължаваш да вървиш!
По безкрайните полета,
и дивиш се, че си жив!

Река

Ние не желаем да разбираме.
Към другите ний сочим с пръст.
Ала копнеем нас да ни разбират.
Понякога в това съсредоточен е светът.

Как искам по реката на живота
да се плъзгам плавно.
Да се доверя на буйната вода.
Защото плитчините, са сигурност измамна.
Ако заседнеш в тях - реката си е отишла.

Без път

Когато дълго време си объркан,
изгубил пътя - питаш се какво.
В душата тежко е -
светът е сбъркан.
Какво ми липсва днес, какво?

Живях живот-мечта и скитах,
прекрасни светове видях.
Но идва ден, когато питаш,
това ли искаш от света?

И дълго беше, и беше тежко...
Но незнайно как намираш брод.
Една-едничка дума може да обърне,
това, което чакаш цял живот.

Утро

И грейналият ден, понесе ме със свойта младост.
Духът ми волен, разлюля.
Закрачих по пътеката със радост.
Да достигна непозната планина.

Какви ли върхове се крият,
каква ли чудна красота.
Пътеките нагоре все се вият.
Достигат чак до ново утро,
непризнаващи нощта.

Напразно чакам успокойна нощ.
Въртят се само дни...
Гори в душата, пламък лош.
Страдание, изгнание, гори.

Какво ли прави, двойникът ми светъл.
Танцува, смее се, и е далеч от мен.
Завиждам и на славея.
Че песен, подхванал е на някое дърво.

Копнея във света да се завърна.
Да го прегръщам всеки ден с любов.
И радост моята душа да зърне.
Отказаната радост, отказан и живот.

Във вечерта ужасно тъжна,
взирам се в екрана сив.
Малко радост да открадна,
да забравя своят ужас да си жив.

Твърде дълго в свойта болка бях.
Твърде дълго се надявах.
Молих се, ругах...
Разбрах. Трябва мен самата
да забравя.

Да, идва ден, или пък нощ красива,
след болка и задъхан вик,
приемаш края -
вече няма да си жива.
Отдъхваш си за кратко.
Миг.

Свят

Понесена от щастие...От дни,
шеметно завихрящи дъха!
Очите - пълни с красота!
Поглъщах жадно от света.

Обходих градове със слава.
Със сгради, будещи възторг.
Прочетеното в книги - оживява!
Безмерно е опиянението.
Красив - светът!

По повод есето за Исус

След среднощните ми размисли за двата Бога в християнството, ми казаха чудесен пример за обратното, който не мога да не цитирам:
В кръчмата седели селският даскал и селският поп. Пийвали винце, говорили си. След доста чашки, даскалът попитал. - Добре бе, попе, как така имате Бог-отец, Бог-син и Светият дух? Различни са и са трима.
Попът отвърнал: - Виждаш ли сега тези три бутилки вино. Те са три, но виното в тях е едно и също, нали?  Ето така е.
Даскалът замълчал.

А аз се пукнах от кеф. Това не може ни да се обори, ни да се оспори.

Послеслов

Ако някой е чел предишното ми есе за нашите два Бога, моля да отбележа, че не е редактирано, нито завършено подобаващо поради странностите, когато пишеш на таблет. Иначе, е удобно.

Jisus Krist

Може и да се чудите, защо съм избрала тази тема посреднощите. Не съм богослов. Но по отношение на Исус има някои въпроси. Или по отношение на теологията. Знаем, че Исус е син Божи. Възкръснал е след смъртта си и също е станал Бог. В християнството го наричат Отца и Сина.
Роден е от майка - девица, но която очевидно не е дъщеря божия. Ще кажете, всички сме чеда Божи. Но Исус е един. Заченат е с помощта на светия дух. ( Това не знам дали е така. Може да го пише някъде, може и да не го пише.) Както и да е заченат е по божествен начин.
Но сега на темата. Имаме син Божи, който е роден на Земята, предаден, разпънат на кръст, по стар римски обичай, умрял и възкръснал. След което е станал Бог на християните. ( Защо само техен, също не зная.) Сега се питам. Господ и Бог, сина му. Ето че стават два Бога. По простата аритметика. Но по някакъв божествен промисъл, точно сина е Богът на християните. Какъв е неговият баща, в този случай? Казват, му Бог-отец. И този именно Бог-отец е решил да има син, за доброто на християнската част от човечеството. Малко ми се вижда странно, но така казват.
Та, другото странно нещо е, простата аритметика. Бог-отец, Бог-син, стават си точно два Бога.
А се знае много добре, че Бог е един и "не вярвайте никому, освен мене". Това беше опит за цитат, доста сходен с първата Божа заповед. Като се изключи тя, останалите заповеди са си едно кратко четиво по етика ли, нравственност ли, добро между людете ли, смесица някаква за по-щастлив живот.
Тази аритметика, изглежда никак не притеснява богословите и теолозите. Те казват. Господа-Бог, като се отвратил от делата человечески, изпратил единственият си син да даде живота  си и да помогне на човеците да станат добри. Е, Исус е стоял твърде малко на Кръстта в такъв случай. Не се притеснявайте, не богохулствам. Ходя в църквата, паля свещи, моля се и чат-пат благодаря на Исус, като добивам едно омиротворение. Но се питам, а защо да не се моля и да не паля свещи за Баща му? Нали именно той се е загрижил за хората? Вярно, не е бил разпъван на кръст, но каква е разликата? Е, да речем, че за Бога Отец, не е било възможно сам да слезе на Земята и да проповядва добрини. Синът му обаче, роден от жена, е могъл. Явно цялата работа е във възкръсването. Ако Христос не е възкръснал, кой за бога, би повярвал, че има изобщо някакъв Бог? Строг Бог. Като истински баща. Изисква, не само дава живот. И като малко отклонение, забележете все пак, кой е открил, че Исус е възкръснал. Двете жени. Майката на Исус и вярната му сподвижница Магдалена. И всички са повярвали на тези жени, при това без да е имало еманципация, доколкото знам. А може и да е имало. Тук историците малко куцат. (Не са се замисляли, не за друго.)
Но, пак изскочих от темата. Темата не е за Исус. Темата е, че имаме тук два Бога. И това може би дори е в противоречие с божията заповед " не почитай друг Бог, освен мене" .  Ама аз дори не знам чии са тези Божи заповеди - на Бога Отец или на Христос. Въпреки, пак си има противоречие и това май си е чисто богохулство. Малко настръхвам, честно!
Ама, погледнете де. Мюсюлманите си има един Бог - Аллах и един пророк. Кланят се само на Аллах, обаче. Будистите си имат само Буда. А юдеите май имат само традиции. А ние, християните само, два! Говоря за истинските богове, а не онези множеството от гръцките планини.