Петнайсет години. Бяха като сто. Много ми помогна. Оправих отношенията с майка си. Развалих тези със сестра си. Слушах те и ти вярвах безрезервно и безкритично.
Беше прекрасно да бъда с теб! Не можех да се заситя. Светът спираше, времето спираше и една изживяна минута с теб, беше равна на час. Обичах те. Получавах огромна подкрепа и обич. Обичаше ме и ти. Бяхме сродни души. Докато един ден ми стана нещо. Усетих, че имам вътре в мен много негативизъм. Беше в първия ти кабинет, помниш ли? Аз седях на дивана, а ти зад бюрото си, разположено напреки пред ъгъла. Гледах те и си мислих. Не съм това, което мислиш че съм. Усещам как у мен расте негативизма ми. Тогава реших. Щом си толкова добра, ще го изкарам навън този негативизъм, ще ти го покажа. Имам нужда да го изкарам. Може и да ми помогнеш. (Това беше колкото за оправдание.)
И оттам насам, всичко взе да се скапва. Постепенно. Ти ми каза, че ми даваш подкрепа, а аз я превръщам във зло. Така беше. И ми ставаше много зле от факта, че е така. Нищо обаче не можеше да се направи. Започна се: - Кога ще застанеш на страната на доброто? Прави по едно добро на ден, за да се чувстваш добре. - Какво добро да направя? - Измий площадката на стълбището.
Измих я и не се почувствах добре. Абсолютно задължение. От задължения се чувствам зле!
Започна се пак: - Ти можеш, но не искаш. Всеки дава на този свят, но не и ти. Ей това цвете даже дава. - Какво мога да дам аз? Нямам нищо! Не можеш да дадеш нищо. - Направи нещо за мъжа си. - Нали пера и готвя чат пат? - Не, за него нещо. Лично. Помисли за него. Една вафла ако щеш му занеси.
Край, не мога вече да се тормозя, добро и даване, години страдание, че не мога и години
натякване, че мога, че трябва.
Край. Има и бурени , нали? Не дават цвят, нито нещо красиво. Но някой ги е сътворил.


Е, аз съм бурен и ще си живея така. Ако искаш ме обичай, повече няма да рева, че губя обичта ти. Аз съм един бурен и точка. Ще си бъда бурен и точка. Няма да се тормозя, няма да се мъча да правя добро. И знаеш ли, човек трябва да живее над добро и зло! Писма ми да проповядваш навсякъде това добро, да се фукаш навсякъде как все правиш добри неща. Писна ми! Като го пиша сега това, усещам такъв гняв в тялото си, затрупан гняв към теб, към проповедите ти, и към проклетото ти желание да учиш всички как да живеят.  А , отказваш да ме лекуваш? Да си намеря друг лекар? Защо ме боли от това? О, боже, защо?
После караше мъжа ми да ме изостави. Охо! Тука не можа да познаеш. Съвсем свободно съм ти вече ВРАГ! Не те искам. Ни за лекар, ни за терапевт, ни за приятел.
Най-сетне облекчение и спокойствие.


А, засякохме се на йога. Нахлух по своя агресивен начин. Защо ми правиш физиономии? Не си ми вече никакъв учител! Приятелката ти ми каза "Здрасти", макар че нахлух така.

Go away! Махни се от мен!
Най- после, СВОБОДА!
Ти ме зароби, ама аз съм си крива. Позволих ти го. Добре, Д-р Петрова, приеми ме Д-р Петрова. Обичай ме Д-р Петрова. Беше като Господ за мен. Не можех да си врътна езика да ти говоря на "ти". Та ти беше върха, толкова нависоко, че само Бог знае колко.
Минаха почти пет години. Ни вест, ни кост от теб.
Докато не направи първия опит да умреш. Съдрах се от рев! Спасиха те, но се съдрах да плача!
О, милата ми... Но защо пак се опита да контролираш всичко? На 7 април. Само аз знам защо

на тази дата. Защото мислиш, че по празници, Бърза помощ не работи добре. Никой лекар или парамедик, не работи добре. Че си в тая заблуда, пак само аз знам. Какво да направя, оказа се, че те познавам по-добре от себе си. И така ли се мре? Гълташ хапчета без да ги броиш, и без

изобщо да знаеш колко бързо действат. Отиваш във високия блок, за да скочиш омаена, че омаена е по-лесно да се изтърколиш. Точно на излизане от асансьора на последния етаж, губиш съзнание. Защото мислиш, че знаеш всичко, не успя да умреш.
Слава богу!
Не знаех тогава, че ще се срещнем пак.
Колко хубаво, че се срещнахме! Ходихме да пием джин. Подобрява депресията. Пет годи след опита за самоубийство , каза че единственото ти желание е да умреш. И се молиш да стане по-скоро. ЗАЩО искаш да умираш? Крещя вътрешно аз. Но те питам спокойно. - Защото аз съм
жива рана. Отговаряш ти. Не е това причината и знам, че не е тази причината. Ти си рана отдавна. Как да ти кажа, че знам? Не намерих кураж. ПРОКЛЯТИЕ! Ако бях само успяла, щях да те спася! АГОНИЯ!
Колко малодушна бях. ОТВРАТ.

Казвам ти сега. Ти умря и искаше да умреш, защото още на младини беше взела решение, никога да не зависиш от мъж. Не го ревизира това решение. И , проклета да съм, само аз знаех, че причината е това решение. Не мъжа ти, че замина за Либия. Не, не. Ти отиде ли да го видиш там? Той не ти ли подновяваше паспорта всеки път?
Питах те, няма ли да отидете до Либия? Най-красивите звезди са над пустинята! - От България не мърдам. Каза ти. България нямаше да ти избяга. Но човекът, когото обичаш, искаше само едно, единствено нещо - за първи път да го последваш ти. Не събра кураж и това е. Твърде
много мисли. Какво ще бъде там. Как няма да можеш да излезеш сама и да видиш културата. Не ти дойде на ума, че можеш да се пъхнеш във фередже или бурка. Гледай колкото ти се иска.
Стой, колкото ти се иска, два месеца, повече. Но все знаеш, какво ще бъде. Не опитваш.
Накрая се разболя. Д-р Мирчев ли е причината? Донякъде. Донякъде.

О, не мога повече да пиша за това. Друг път ще продължа.
Можеш ли да си представиш, Нина ? Моя скъпа, обичана, Нина!
Стигнах по-далеч, отколкото би могла да очакваш.
Моя най-добра приятелко!
Само да спомена, каза ми, че хората те носят в себе си и е така. Болката, дали я предвиди? Донякъде. Слава богу, нямаш гроб, нямаше некролози.
Болеше ме дълго, три години, нямаше ден да не мисля за теб. И сега те виждам в някой друг.

Бих желала да беше избрала погребение. Щях да мога да идвам и да ти говоря. Без цветя. Никакви цветя.
Така говоря с баща си, на гроба му, и много, много ми олеква.

Да можеше да ме видиш, Нина! Няма да ме познаеш. Не ми повярва, когато след цяла нощ реване, реших, че това е само сянката ми. Ти ми каза, тогава колко ли трябва да е голямо доброто? Ужасен коментар. А уж вярваше в мен.

Друг ми помогна. Разтърси ме, може и да го знае.

Само да добавя, че само съм си мислела, че съм се променила. Отчайващ факт. Но няма да спра да се опитвам.

Дали това ще се запомни

Каква си ти? Кога ще спреш да бъдеш,
вечния бунтар, наострил нож?
Кога ще спреш -
омразните за теб съвети -
на друг на свой ред да дадеш?

Срамувай се! Противоборствата излишни,
в които хвърляш се, без мисъл и без ред!
Достатъчна ти е една-едничка дума,
да се запалиш като фойерверк.

Къде тогава е прочутата ти мъдрост,
във липса на която, лесно друг виниш?
В решенията чужди -
най-добре изобщо не се бъркай!
Какво е правото, на себе си което,
гледаш да дадеш?

Попаднала в среда в която те доведе,
най-чистия късмет!
Какво доказваш на врага си?
Че по-силен е от теб?

В агонията седмици и дни.
Си стой така, недей да я пропъждаш!
Недей да мислиш, и че ще те извини.
Нима за теб е първа?

Подкрепа тука не търси!
Ще се повтори всичко отначало!
Когато минат тези седмици и дни.
Когато виждаш всичко в бяло.

Проклятие или благословия -
е туй, че себе си виниш?
Едно е ясно - щом душата свива,
погрешен път е -
спри да го вървиш!

Конфронтация - защо, как, по какъв начин. Новите метоти на управление - Автономност.

Започнах една конфронтация, спонтанно, необмислено, но предварително пожелано. И тъй като по-рано или по-късно, мислите се превръщат в дела, така стана и днес.
Други предварителни мисли и желания, които "материализираха" днешното ми остро писмо, беше мисълта и желанието ми да дам урок на един човек.

Някакси в разговора, който се състоя,  се случиха и много  неща.
Най-напред се почуствах смазана от мисълта, че направих нещо, което не мога да поправя.
Обхвана ме страх. Помислих си, че тъкмо постигнах някакъв успех в отношенията си и   по-добра репутация, която желая, постъпих така, че отново ги сринах.

Никак не ми е за първи път да бъда агресивна и ненужно нападателна.
Това, което знам със сигурност е, че тази агресивност към хората ми носи само беди, угризения и едно много неприятно чувство, че нищо не мога да направя по този въпрос.

Относно Р. Р. на когото написах писмото.
Не го харесвам. Не харесвам начина по който се държи като заемащ  ранг в нужната, безспорно, йерархия.

Изслушах отново, този път съвсем внимателно, линка, който самият Р. P.  постна.
Експериментите, проведени за старите начини на управление - "моркова и тоягата".
Разбрах, че има решение. Такова, което оставя хората на тяхната вътрешна мотивация. Мотивацията, която не се базира на страха от "тоягата", нито на наградата от "моркова.
Експеримента, проведен в много страни и при съвсем различни култури, потвърждава  по категоричен начин, че този нов начин на управление, наречен Автономност дава в пъти повече по-големи резултати и напредък в работата на хората.
Оставени сами на себе си, болшинството от хората развиват вътрешна мотивация за това, което вършат. Постигат удовлетворение от работата си, което е възможно да не са имали изобщо преди това. Оставени на своята креативност и автономност, хората се освобождават от страха как ще бъдат оценени. В резултат, продуктивността нараства многократно повече и се раждат неочаквани и вълнуващи идеи. Разбрах, че по този начин са създадени много нови видове софтуеър. Някои от тях са на Google.

Автономността  освобождава хората от страха как ще бъдат оценени и тяхната мотивация сама води до желанието  работата да се свърши по най-добър начин.
Чувството за автономност, управлението от нов вид, много по-подходящ за съвременните условия на работа, прекратява така неприятната сервилност, която в името на оцеляването и страха от наказание, всеки е склонен да прояви в някакъв момент спрямо мениджърите.

Смятам, че правилата са нещо добро. Смазват машината. Някои мои наблюдения показват, че не само аз имам този страх от "тоягата", макар че не очаквам "морков", а единствено радостта от добре изпълнената задача, която съм поела, и чудесните взаимоотношения, които съм успяла да развия.