Блян

Красива нощ...
Слабо осветено от луна небе,
чернеят ниски облаци,
а слаби малки светлинки,
за миг явяват се, нощта прегръщат.

Океанът черен и безкрай -
спокоен, вечен, и докрай самотен.
Нежен през деня, но през нощта -
страховит е, смътен...

О, град на мойте неочаквани мечти!
Към тебе непрестанно се завръщам!
Но само сънищата  посещаваш ти.
А най-накрай, във бляна си
се къпя.

Живот...Къде ли ще е краят?
Да сложа  край сама,
дали да не посмея?
Тъгувах и копнях. Щастлива бях.
А утре да замина в болести и страх?

Отмина дързостта на младостта.
Защо не още днес да скъсам
нишката, обвързваща ме със света,
по този начин да надмогна над смъртта.
Да не оставям да избира тя.

Прехласната пред Западния свят...
О, ... щастлива и безгрижна бях.
И времето не смятах, че ще отминава,
а в своето безгрижие ще си остава.

И без желание да зная,
какво е, то, което ще изтрая,
безстрашна - тръгвах
към каквото пожелая!

А себе си сега - не мога да позная -
вулкан от чувства, поваля ме -
понякога мечтая,
да имам бегъл спомен,
от предишните си дни,
за час покой - душата мълчалива да стои.

Копнеж, желания - и страх огромен.
И срам, но и кураж на нищо неподобен.
И обич, но и нужда, и чудо, и тъга бездомна.
Сълзи на щастие, но повече на мъка -
без нищичко да зная,
към какво е.