The Best Italian Songs 2 !!

На баба.

В сукман и риза бяла,
седиш до мен, о бабичко Шехерезада!
Нова приказка подхващаш ти -
отвеждаш ме във приказни зари...

На приказките ти не се засищам аз.
Тях няма ги във книгите.
Реди ги само твоят глас.
О, бабичко любима!

Недей си тръгва още у дома си!
С теб всичко е така красиво!
Изпълнено с живот и топлината .
Още приказки кажи ми!

След толкова години, бабо,
на твоя гроб поседнах аз.
Погледнах твойта снимка -
разплаках се със глас!

Очите топли и чертите строги -
същите на снимката видях.
В момента тъжен аз разбрах -
най-приказката стара.

Тя обич е дълбока и добра -
така красива!
Усещам я, о бабо, и сега.
Благодаря ти, че те имах...

Някъде

Някъде, някъде...
Тя живее сама.
С книгите свързана -
вярваща във вечността.
Книгите стари другари й бяха.
Вярваше във чудеса!
Книга след книга четеше -
утеха намираше тя.

Някъде, някъде...
Вперила поглед
в екрана светлик.
Книги четеше...

Чакаше тя своя миг.

На себе си приятел или враг

Къде си връх?
Къде изчезна и небето?
Стремях се с жар гореща.
Останах кална, жадна и с немощ,
и сякаш се изсулих от стремежа.

И сякаш заобичах аз тъгата,
и сякаш сам-сама желаех да остана.
Направих всичко, що във всъщност не желая,
и във сълзи си облях душата.

А някой каза ми - приятел или враг,
на себе си желаеш да останеш?
Врагът във други търсех, но защо,
нещастието ме обгръща, не престава?

Защо наместо аз ръцете да протегна,
към небеса, към добротата си човешка.
Продължавам да се вкопчвам във тъгата,
продължавам да съм враг на мен самата.

Ти ме обичаш

Ти ме обичаш - сърцето ликува -
щом във твоята ласка се сгрее.
Ти ме обичаш - душата жадува -
копнее, милее за още.

Ти ме обичаш... Но ето когато,
от своята ласка ме пуснеш.
Тогава дълбоко, дълбоко в душата,
съмнение в мене се спуска.

Ти ме обичаш. Но твоите мисли,
са толкова, толкова скрити.
Единствено туй бих могла
да разкрия, единствено него усещам.

Но продължавам. Пред себе си даже,
не искам, и не си признавам.
И аз те обичам. Но може ли тази
любов да поеме тъгата?

Тъгата, която веднага ме връща
в празно, мъчително бдение.
Бих ли могла със теб да се свържа,
и кое обичам във тебе?

Разумът ли беше мой другар тогава?
Ти добър другар - не беше.
Чувството ли ми го каза -
спри - до тука беше?

Нямаш такава обич голяма -
пустотата да обеме.
Да я превърне от бреме голямо,
в бяла, разтворена нежност.

Ти ме обичаш. И без да го казваш -
чувства, долавя сърцето.
Но пуста, пуста остава душата -
няма приятел във тебе.

Тръгвам си тъжна, но вече узнала,
туй, що моят глас шепне:
Послушай душата - тя е безкрайна.
Твоята търсена тайна, във теб е.

А душата прошепва: аз ще загина,
ще съхна самотна във тебе.
Ще съхнеш и ти в самота,
догде ме изгубиш.
Другар намери ми, другар и на тебе.

Връх

Всичко беше сняг. Нагоре, надолу. В небето, в долината.
Тя вървя. Не спря. И стигна желания връх.
Но каква изненада! Там на върха, също покрит със сняг, я очакваше нещо друго. Така различно от катеренето и желанието да достигнеш върха.
Там на върха, тя видя друг свят. Съвсем друг. Прозрачно-сини върхове, изпълваха погледа й до безкрай. Не можеше да ги обхване, гледаше през тях!
За първи път изкачи този връх. За първи път изобщо изкачи връх!

И там, тогава, гледайки през сините шапки на по-ниските върхове, тя докосна небето.

Подарък скъп

Ухаен, мокър, тих площад.
Сама съм, но не съм самотна.
Вдишвам свежест от дъжда,
и подслон си търся.

С чашка мъничка с кафе,
под козирката спирам.
Среща ме усмивка на дете,
и за миг се взирам.

Радостта във тези мънички очи,
сякаш ме прегръща.
Питам го - кажи, дете,
какво в ръката криеш?

Протяга доверчиво то ръка,
отново се усмихва.
Личицето лъчезарно - заблестя,
- камъче в ръката имам.

Взе ми, за теб е - продължава то -
Нали е хубав?
О, мило мое същество -
взех камъка и го целунах...