На себе си приятел или враг

Къде си връх?
Къде изчезна и небето?
Стремях се с жар гореща.
Останах кална, жадна и с немощ,
и сякаш се изсулих от стремежа.

И сякаш заобичах аз тъгата,
и сякаш сам-сама желаех да остана.
Направих всичко, що във всъщност не желая,
и във сълзи си облях душата.

А някой каза ми - приятел или враг,
на себе си желаеш да останеш?
Врагът във други търсех, но защо,
нещастието ме обгръща, не престава?

Защо наместо аз ръцете да протегна,
към небеса, към добротата си човешка.
Продължавам да се вкопчвам във тъгата,
продължавам да съм враг на мен самата.

Ти ме обичаш

Ти ме обичаш - сърцето ликува -
щом във твоята ласка се сгрее.
Ти ме обичаш - душата жадува -
копнее, милее за още.

Ти ме обичаш... Но ето когато,
от своята ласка ме пуснеш.
Тогава дълбоко, дълбоко в душата,
съмнение в мене се спуска.

Ти ме обичаш. Но твоите мисли,
са толкова, толкова скрити.
Единствено туй бих могла
да разкрия, единствено него усещам.

Но продължавам. Пред себе си даже,
не искам, и не си признавам.
И аз те обичам. Но може ли тази
любов да поеме тъгата?

Тъгата, която веднага ме връща
в празно, мъчително бдение.
Бих ли могла със теб да се свържа,
и кое обичам във тебе?

Разумът ли беше мой другар тогава?
Ти добър другар - не беше.
Чувството ли ми го каза -
спри - до тука беше?

Нямаш такава обич голяма -
пустотата да обеме.
Да я превърне от бреме голямо,
в бяла, разтворена нежност.

Ти ме обичаш. И без да го казваш -
чувства, долавя сърцето.
Но пуста, пуста остава душата -
няма приятел във тебе.

Тръгвам си тъжна, но вече узнала,
туй, що моят глас шепне:
Послушай душата - тя е безкрайна.
Твоята търсена тайна, във теб е.

А душата прошепва: аз ще загина,
ще съхна самотна във тебе.
Ще съхнеш и ти в самота,
догде ме изгубиш.
Другар намери ми, другар и на тебе.