Петнайсет години. Бяха като сто. Много ми помогна. Оправих отношенията с майка си. Развалих тези със сестра си. Слушах те и ти вярвах безрезервно и безкритично.
Беше прекрасно да бъда с теб! Не можех да се заситя. Светът спираше, времето спираше и една изживяна минута с теб, беше равна на час. Обичах те. Получавах огромна подкрепа и обич. Обичаше ме и ти. Бяхме сродни души. Докато един ден ми стана нещо. Усетих, че имам вътре в мен много негативизъм. Беше в първия ти кабинет, помниш ли? Аз седях на дивана, а ти зад бюрото си, разположено напреки пред ъгъла. Гледах те и си мислих. Не съм това, което мислиш че съм. Усещам как у мен расте негативизма ми. Тогава реших. Щом си толкова добра, ще го изкарам навън този негативизъм, ще ти го покажа. Имам нужда да го изкарам. Може и да ми помогнеш. (Това беше колкото за оправдание.)
И оттам насам, всичко взе да се скапва. Постепенно. Ти ми каза, че ми даваш подкрепа, а аз я превръщам във зло. Така беше. И ми ставаше много зле от факта, че е така. Нищо обаче не можеше да се направи. Започна се: - Кога ще застанеш на страната на доброто? Прави по едно добро на ден, за да се чувстваш добре. - Какво добро да направя? - Измий площадката на стълбището.
Измих я и не се почувствах добре. Абсолютно задължение. От задължения се чувствам зле!
Започна се пак: - Ти можеш, но не искаш. Всеки дава на този свят, но не и ти. Ей това цвете даже дава. - Какво мога да дам аз? Нямам нищо! Не можеш да дадеш нищо. - Направи нещо за мъжа си. - Нали пера и готвя чат пат? - Не, за него нещо. Лично. Помисли за него. Една вафла ако щеш му занеси.
Край, не мога вече да се тормозя, добро и даване, години страдание, че не мога и години
натякване, че мога, че трябва.
Край. Има и бурени , нали? Не дават цвят, нито нещо красиво. Но някой ги е сътворил.


Е, аз съм бурен и ще си живея така. Ако искаш ме обичай, повече няма да рева, че губя обичта ти. Аз съм един бурен и точка. Ще си бъда бурен и точка. Няма да се тормозя, няма да се мъча да правя добро. И знаеш ли, човек трябва да живее над добро и зло! Писма ми да проповядваш навсякъде това добро, да се фукаш навсякъде как все правиш добри неща. Писна ми! Като го пиша сега това, усещам такъв гняв в тялото си, затрупан гняв към теб, към проповедите ти, и към проклетото ти желание да учиш всички как да живеят.  А , отказваш да ме лекуваш? Да си намеря друг лекар? Защо ме боли от това? О, боже, защо?
После караше мъжа ми да ме изостави. Охо! Тука не можа да познаеш. Съвсем свободно съм ти вече ВРАГ! Не те искам. Ни за лекар, ни за терапевт, ни за приятел.
Най-сетне облекчение и спокойствие.


А, засякохме се на йога. Нахлух по своя агресивен начин. Защо ми правиш физиономии? Не си ми вече никакъв учител! Приятелката ти ми каза "Здрасти", макар че нахлух така.

Go away! Махни се от мен!
Най- после, СВОБОДА!
Ти ме зароби, ама аз съм си крива. Позволих ти го. Добре, Д-р Петрова, приеми ме Д-р Петрова. Обичай ме Д-р Петрова. Беше като Господ за мен. Не можех да си врътна езика да ти говоря на "ти". Та ти беше върха, толкова нависоко, че само Бог знае колко.
Минаха почти пет години. Ни вест, ни кост от теб.
Докато не направи първия опит да умреш. Съдрах се от рев! Спасиха те, но се съдрах да плача!
О, милата ми... Но защо пак се опита да контролираш всичко? На 7 април. Само аз знам защо

на тази дата. Защото мислиш, че по празници, Бърза помощ не работи добре. Никой лекар или парамедик, не работи добре. Че си в тая заблуда, пак само аз знам. Какво да направя, оказа се, че те познавам по-добре от себе си. И така ли се мре? Гълташ хапчета без да ги броиш, и без

изобщо да знаеш колко бързо действат. Отиваш във високия блок, за да скочиш омаена, че омаена е по-лесно да се изтърколиш. Точно на излизане от асансьора на последния етаж, губиш съзнание. Защото мислиш, че знаеш всичко, не успя да умреш.
Слава богу!
Не знаех тогава, че ще се срещнем пак.
Колко хубаво, че се срещнахме! Ходихме да пием джин. Подобрява депресията. Пет годи след опита за самоубийство , каза че единственото ти желание е да умреш. И се молиш да стане по-скоро. ЗАЩО искаш да умираш? Крещя вътрешно аз. Но те питам спокойно. - Защото аз съм
жива рана. Отговаряш ти. Не е това причината и знам, че не е тази причината. Ти си рана отдавна. Как да ти кажа, че знам? Не намерих кураж. ПРОКЛЯТИЕ! Ако бях само успяла, щях да те спася! АГОНИЯ!
Колко малодушна бях. ОТВРАТ.

Казвам ти сега. Ти умря и искаше да умреш, защото още на младини беше взела решение, никога да не зависиш от мъж. Не го ревизира това решение. И , проклета да съм, само аз знаех, че причината е това решение. Не мъжа ти, че замина за Либия. Не, не. Ти отиде ли да го видиш там? Той не ти ли подновяваше паспорта всеки път?
Питах те, няма ли да отидете до Либия? Най-красивите звезди са над пустинята! - От България не мърдам. Каза ти. България нямаше да ти избяга. Но човекът, когото обичаш, искаше само едно, единствено нещо - за първи път да го последваш ти. Не събра кураж и това е. Твърде
много мисли. Какво ще бъде там. Как няма да можеш да излезеш сама и да видиш културата. Не ти дойде на ума, че можеш да се пъхнеш във фередже или бурка. Гледай колкото ти се иска.
Стой, колкото ти се иска, два месеца, повече. Но все знаеш, какво ще бъде. Не опитваш.
Накрая се разболя. Д-р Мирчев ли е причината? Донякъде. Донякъде.

О, не мога повече да пиша за това. Друг път ще продължа.
Можеш ли да си представиш, Нина ? Моя скъпа, обичана, Нина!
Стигнах по-далеч, отколкото би могла да очакваш.
Моя най-добра приятелко!
Само да спомена, каза ми, че хората те носят в себе си и е така. Болката, дали я предвиди? Донякъде. Слава богу, нямаш гроб, нямаше некролози.
Болеше ме дълго, три години, нямаше ден да не мисля за теб. И сега те виждам в някой друг.

Бих желала да беше избрала погребение. Щях да мога да идвам и да ти говоря. Без цветя. Никакви цветя.
Така говоря с баща си, на гроба му, и много, много ми олеква.

Да можеше да ме видиш, Нина! Няма да ме познаеш. Не ми повярва, когато след цяла нощ реване, реших, че това е само сянката ми. Ти ми каза, тогава колко ли трябва да е голямо доброто? Ужасен коментар. А уж вярваше в мен.

Друг ми помогна. Разтърси ме, може и да го знае.

Само да добавя, че само съм си мислела, че съм се променила. Отчайващ факт. Но няма да спра да се опитвам.